Всичко, каквото аз възприемам неврологично, е структурирано от менталния ми план, който е трети план.
Т.е. трети план менталния структурира 4 – ти план, дизайна ти.
Следователно всичко, каквото разбирам, се поддържа от възможността на дизйана ми, 4 – ти план. Едно 7 замръзнало, е когато 4 заема мястото на 7, и е като това празно пространство, което ползволява комуникацията между съзнанието на празнотата и подсъзнанието на празнотата. Това е, което ми позволява ролката, завъртането, мутацията на възприятието, която опознавам.
Когато започваме да работим със себе си, нашето възприятие все още е привързано към дизайна и оттам разбираме закона, и оттам, от точката на дизайна ни, започваме да прилагаме закона.
Тогава идва този период от време, през който всички ние преминаваме, където който оперира закона, е идентичността ни според това, каквото тя разбира. Но през нощта, когато предаваме всичко на този предавател извън съществуването, този предавател, емитент отвън съществуването си прави място, за да започне да има едно пространство за предаване на информация отвъд идентичността.
Но идва един момент, където заповаме да виждаме от празнотата, през празнотата –границата. Едно нещо е идентичността да вижда границата си и друго съвсем различно е, Празнотата да вижда своята граница.
Тук е голямата разлика.
Когато празнотата види границата моментално я разтваря.
Когато идентичността вижда границата, се разочарова, се отчайва.
Дизайнът екслодира, идентичността избухва, когато от самата себе си иска да види границата, от самата себе си иска да оперира закона и да се разширява…
Това са моменти, прези които абсолютно всички минаваме.
И много пъти избухва всичко, защото това е крайният начин да се счупи дизайна и да започне да филтрирате нещо, което далеч надхвърля подсъзнателния дизайн. Подсъзнание на дизайна 5 – 7.
С тези избухвания, каквото правим е, фрактурираме дизайна, за да започне да се филтрира, да се филтрира…
В този момент се намирам в една инстанция, в която извън освобождаването и отпускането на самоличността… защото постоянно повтаряме: отпускай, отпускай, отпускай… Не! Самоличността не може повече да отпуска!
Тогава, празнотата започва да разбира колко все още е захванат, заклещен, затворен дизайна в тези 4 маркери, които Доктор Хамер открива преди 37 години.
И тук започва да се усеща и вижда една голяма разлика, защото приемникът 1 е задействан и управляван от празнотата, повече не е управляван от идентичността. При първото преминаване на дизайна приемникът, човекът е завъртян, котролиран (идва от ролка, само че наобратно). И следващата стъпка е, когато започнем да познаваме как действа този приемник, как празнотата управлява този рецептор. Затова започваме да се чувстваме странно, не разбираемо за самите нас, поведението ни се променя…
Физически може да не се чувстваш добре, или да се хващаш, че не говориш добре, не пишеш добре или не знаеш какво да пишеш и говориш…ставаш разсеян, не помниш нищо, забравяш все по-бързо и всичко… Самоличността ти, която е фукционирала толкова години и е контролирала всичко, започва да се освобождава. Всеки сам ще си даде сметка до каква степен самоличността му не иска да отпусне контрола на живота. Ако деривациите ти са много ментални, означава, че е повече енергийно предаването, отколкото логично, че казваш думите повече като някаква молитва, отколкото като едно тотално предаване на цаялата твоя идентичност, самоличност, цялото ти био логично кодиране на дизайна ти. В действителност трябва да си сам със себе си и това е едно вътрешно решение, да се оставиш на разположение на празнотата и процеса включва и физически дискомфорт. Изборът ти е постоянен. И контрола трябва да го отпуснеш тотално всичко, без да очакваш никакъв резултат. Без да контролираш нищо в живота ти!
Гаранцията на автореферентността е да приема Грешката.
Каквото замразява връзката ни с оригинала, е точно замразяването на грешката.
Да не си разрешим да правим грешки, да искаме да сме перфектни и да не приемаме грешката е, което ни замразява на първи план, физическия, биологическия.
Не приемаме грешката.
Когато направим грешка оставаме смразени.
Дизайна ти от 4 –ти план жадува за въпроса и отговора заедно и не издържа да са разделени.
Бог не ти разрешава да имаш въпроса и отговора разделени, изисква ти изпълнението на един дизайн: Трябва да бъда ето такъв, за да съм добър, Трябва да съм еди-каква си, за да ме обича еди-кой, Трябва да съм ето такава, за да ме приемат…
И тук е абсолютно наобратно. Ако аз не приема, че въпросът ми и отговорът ми се намират на огромно разстояние, не приемам допустимата граница и ще се ядосвам, защото цялото ми биологично тяло, е регистрирало предишният дизайн и сега изисква да го затворя. Например, както беше в предишния дизайн или дизайна на бог: на този въпрос – този отговор е правилния, на другия въпрос – ето този е правилния отговор.
Ние говорим за една грешка от логичен тип, не една грешка в дизайна, което не е едно и също. Вече не говорим за структурирани съзнателни въпроси и отговори. Прочел си инструкцията за живота, изпълняваш точките и „колко много те обичам.“ В действителност очакваш замяната на липсващото, на празнотата.
Най-трудното е да отпуснеш идентичността си и това, че не искаш да те вземат за глупак, да те виждат, че си много глупав.
Ако линейно си глупав, има една нелинейност, която хората не виждат. Когато някой е глупав на конкретния план, в абстрактния план е суперскоростен, но това не се вижда.
Идентичността ти, дизайнът, не толерира допустима грешка, и в линейността или ще прикрие грешката, или е се опита да я поправи в самата линейност.
Какво облекчение е да знаем, че идваме от нищото.
Да знам, че това е един дизайн и аз съм залепен в дизайна, е освобождаващо.
